Цъкат ми. Често. Като малки китайски часовничета. Стриктно отмерващи универсален такт. Мислещи, че притежават времето или живота, докато те ги деформират, заменят и подхвърлят небрежно в превърнатото в бунище междублоково в Овча купел, докато никой не гледа. Планират и цъкат. Говоря за мръсните навици, чистите глупости и безкрайните пътища. За красивото на смеха, истината в неспокойствието и вечните отношения. За синьото на морето, краткото на живота и хладилниците с магнити. За вчера днес и никога. За значимото, незначимото и онова, дето си го мислим всеки петък. А те цъкат ли, цъкат, неразбиращо. По навик. По презумпция. Опитваш да ги пренавиеш, ще спрат съвсем. По-добре не. Да си цъкат. И часовник нямам от малка.