Какво за нея?
Нищо. 
Просто след някой хора остават 
навявания 
спомени
усмивки
безчувствени "Здравей" на Витошка и Алабин
приятели
'помниш ли?'
А след други се учиш да дишаш отново правилно
и ядеш
през пластмасова сламка.

Любовта спи до мен - зеленоока, гола и боса. Буди се точно в осем и пет, заедно с демоните в главата ми. Моля те, поспи още малко.

"-Ало, изненада. Знам,че мразиш,ама мисля че краят е близо- децата на 15 приличат на леля ми, сменили са всички сто и двета, а ти си влюбена."

Винаги са ме мислили за желязна. Мога така да уловя момента с жилавите каишите на съзнанието и реакциите си, че никой да не разбере къде ми е трепнало. А има неща, които се случват въпреки всяка упорита устойчивост на човешкото същество, на пук на всяка внимателност и контрол. Сигурно за това мразя изненадите. Неочакваните отклонения от спретнатия ми униформен живот с изправена коса и обувки в безумни цветове. Отклонения тип - "И докато се усетиш...". Изненадващите чувства. Които се промъкват така ловко, че цял живот се чудиш как така никой не видя, да ти каже. Никой, дори червенокосата ти приятелка - истински индикатор и филтър за погледи и мисли насочени към теб, независимо колко наносекунди са и от кой ъгъл на стаята идват. Или за кофти обувки. Или хора от дълбоката провинция. Та чувствата са вече там, докато се усетиш вече ти шушнат мръсотии. Първо на рамото, после леко те гъделичкат в корема, и докато се усетиш - така личат, все едно на челото. С перманентен маркер. Мятате уж небрежни погледи през претъпканите задимени помещения, а докато се усетиш - вече изпадаш в паника, ако не го видиш там. Не се споменавате , имената бъркате още, на братовчедка ти даже си забравила да кажеш. А докато се усетиш - пишат ви полу-слято в телефоните. Да излезем с Емил, ама по-добре брат му, ама тоя, и оня и третите, петите...а докато се усетиш - То друг свят имаше ли? Какво сега този, такива сме ги виждали вече, седи да му пиша, да пиша ли, да не пиша ли, айде утре, айде в петък...а докато се усетиш- хронология 5788499 реда. От оня ден. Споко бе ,познаваме се от вчера, оня ден, 2 седмици...а докато се усетиш - магнити от Гърция от две и дванайста. "Става'' , '' има нещо'', ''пич е'' , а докато се усетиш- честито, аритмия при вида му. Опознавате се, плахи сте, срамежливи, а докато се усетиш- пикаете докато другия си мие зъбите, знае какво си правила като малка и кога ти треперят краката. 'Аз - с него?' , а докато се усетиш - без него на никъде. Абе мразя изненадите.

 Тъжно. Всички агонизират за любов. За някой втори с тях, за два вида фасове в пепелника, за обаждания, които те състаряват с три години. Да стават, лягат и правят с любов. Да я дишат, да я поглъщат и да се давят в нея. Да обсебват, да ги обсебват, да се имат. Да лютят в нечие съзнание, да провокират, да ревнуват до хлътване на гръдния кош. Да им гори отвътре, да се пръскат язви, да се разтичат имена по стените в подлезите на метрото. Да значат, да се предвиждат, да се искат и не искат. И в обратен ред. В един ден. Ежедневно, ежесекундно, завинаги. Утопично. Да афишират и да очертават с любов два единствени образа в този свят на седем милиарда. И това да е просто споделено. Тъжното? Надписите в подлезите не осъмват там заради споделености.

 Случвало ли ви се е душата ви така да чака нещо, че един ден да я видите как се изнизва от леглото преди вас. По чорапи, тромава и недоспала се опитва да събуди 48 килограмовите ви струпеи плът, точно 5 секунди. Писва й, нахлузва мъжките дънки от стола, размазва нещо с цвят на течни кайсии по големите си устни и слага слънчеви очила, нищо че вали. Да прикриват безсъния и слабости по-късно. Сипва ликьор в кафето за кураж и без обяснения се хвърля в сутрешния септемврийски мрак. С такава увереност лети по мокрите улици, че едва я настигаш. Защото душата знае, че за точно една подобна такава, би изминала и разстояние до летището в Граф Игнатиево ако трябва, със същата апокалиптична увереност. Без даже червилото да си размаже. Хуква, полудяла и търсеща, а ти щеш не щеш-след нея. Защото знаеш, че града на плюещите плочки е опасно място за подобна сама душа. В мъжки дънки. И защото й вярваш, че не случайно е станала преди теб в събота. А тя, неиздържалата, няма търпение да се срещнат пак. И света, и кьошетата, и кафето отново да придобият нормалния си красив вид. Да се видят, да й разкаже. Да й разкажеш. И маловажията да изтекат по дъждовните улички с кестените. И да се сетите, че душите никога не са били две. Просто една, чакаща своето.