Какво за нея?
Нищо. 
Просто след някой хора остават 
навявания 
спомени
усмивки
безчувствени "Здравей" на Витошка и Алабин
приятели
"помниш ли?"
А след други се учиш да дишаш отново правилно
и ядеш
през пластмасова сламка.

Любовта спи до мен - зеленоока, гола и боса. Буди се точно в осем и пет, заедно с демоните в главата ми. Моля те, поспи още малко.

"-Ало, изненада. Знам,че мразиш,ама мисля че краят е близо- децата на 15 приличат на леля ми, сменили са всички сто и двета, а ти си влюбена."

Винаги са ме мислили за желязна. Мога така да уловя момента с жилавите каишите на съзнанието и реакциите си, че никой да не разбере къде ми е трепнало. А има неща, които се случват въпреки всяка упорита устойчивост на човешкото същество, на пук на всяка внимателност и контрол. Сигурно за това мразя изненадите. Неочакваните отклонения от спретнатия ми униформен живот с изправена коса и обувки в безумни цветове. Отклонения тип - "И докато се усетиш...". Изненадващите чувства. Които се промъкват така ловко, че цял живот се чудиш как така никой не видя, да ти каже. Никой, дори червенокосата ти приятелка - истински индикатор и филтър за погледи и мисли насочени към теб, независимо колко наносекунди са и от кой ъгъл на стаята идват. Или за кофти обувки. Или хора от дълбоката провинция. Та чувствата са вече там, докато се усетиш вече ти шушнат мръсотии. Първо на рамото, после леко те гъделичкат в корема, и докато се усетиш - така личат, все едно на челото. С перманентен маркер. Мятате уж небрежни погледи през претъпканите задимени помещения, а докато се усетиш - вече изпадаш в паника, ако не го видиш там. Не се споменавате , имената бъркате още, на братовчедка ти даже си забравила да кажеш. А докато се усетиш - пишат ви полу-слято в телефоните. Да излезем с Емил, ама по-добре брат му, ама тоя, и оня и третите, петите...а докато се усетиш - То друг свят имаше ли? Какво сега този, такива сме ги виждали вече, седи да му пиша, да пиша ли, да не пиша ли, айде утре, айде в петък...а докато се усетиш- хронология 5788499 реда. От оня ден. Споко бе ,познаваме се от вчера, оня ден, 2 седмици...а докато се усетиш - магнити от Гърция от две и дванайста. "Става"" , "" има нещо"", ""пич е"" , а докато се усетиш- честито, аритмия при вида му. Опознавате се, плахи сте, срамежливи, а докато се усетиш- пикаете докато другия си мие зъбите, знае какво си правила като малка и кога ти треперят краката. "Аз - с него?" , а докато се усетиш - без него на никъде. Абе мразя изненадите.

 Тъжно. Всички агонизират за любов. За някой втори с тях, за два вида фасове в пепелника, за обаждания, които те състаряват с три години. Да стават, лягат и правят с любов. Да я дишат, да я поглъщат и да се давят в нея. Да обсебват, да ги обсебват, да се имат. Да лютят в нечие съзнание, да провокират, да ревнуват до хлътване на гръдния кош. Да им гори отвътре, да се пръскат язви, да се разтичат имена по стените в подлезите на метрото. Да значат, да се предвиждат, да се искат и не искат. И в обратен ред. В един ден. Ежедневно, ежесекундно, завинаги. Утопично. Да афишират и да очертават с любов два единствени образа в този свят на седем милиарда. И това да е просто споделено. Тъжното? Надписите в подлезите не осъмват там заради споделености.

 Случвало ли ви се е душата ви така да чака нещо, че един ден да я видите как се изнизва от леглото преди вас. По чорапи, тромава и недоспала се опитва да събуди 48 килограмовите ви струпеи плът, точно 5 секунди. Писва й, нахлузва мъжките дънки от стола, размазва нещо с цвят на течни кайсии по големите си устни и слага слънчеви очила, нищо че вали. Да прикриват безсъния и слабости по-късно. Сипва ликьор в кафето за кураж и без обяснения се хвърля в сутрешния септемврийски мрак. С такава увереност лети по мокрите улици, че едва я настигаш. Защото душата знае, че за точно една подобна такава, би изминала и разстояние до летището в Граф Игнатиево ако трябва, със същата апокалиптична увереност. Без даже червилото да си размаже. Хуква, полудяла и търсеща, а ти щеш не щеш-след нея. Защото знаеш, че града на плюещите плочки е опасно място за подобна сама душа. В мъжки дънки. И защото й вярваш, че не случайно е станала преди теб в събота. А тя, неиздържалата, няма търпение да се срещнат пак. И света, и кьошетата, и кафето отново да придобият нормалния си красив вид. Да се видят, да й разкаже. Да й разкажеш. И маловажията да изтекат по дъждовните улички с кестените. И да се сетите, че душите никога не са били две. Просто една, чакаща своето.

 На най-често задавания ми въпрос тоя живот -"Ти до сега какво прави? ", никога не съм можела да отговоря. Породен от изключителното ми свойство да не спазвам крайни срокове, задаван от административни служителки и не само, в главата ми автоматично изникват неща като секс, пиене на кокосов ликьор и тъпкане със сладко, въргаляне по плажове, дим, смях, което вероятно реално съм правила, докато сте били заети да ме анализирате, звъните иззад гишето взряти в регистрационния ми номер, или просто чакате на попа. Мълча виновна.

 Ти знаеш ли,че щастието се събира в розовата ми кутия с цигари, дето ще ме убият. Надявам се. И в огромните ми чанти. Щастието го обувам в сините кецове и го пращам на морето. А то спира задръжките, времето и да си вдига телефона. Изпарява миризмата на канела и малини от вече цивилната ми сламена коса и хуква в неизвестна посока. Хили ми се от другата страна на бара и си излива душата в чашата ми течни кристали. И джин и текила и мента. И разлятото жълто на луната в Созопол. Щастието, дето ми се подписва с онези многоточия от лунички под очите. И ме врьща в града през септември. Заспала и рошава с нощния влак. Щастието,дето го пращам за кафе до петте, да ти разкаже. По сандали, кецовете ми са пълни още с пясък

 Мислела съм, че светът около мен се върти. Не. Моля се даже. Само около мен да се върти. И прекрасните няколко, които съм благодарна, че познавам в тоя живот. В тоя свят, въртящ се, мамин, златен. Така да се върти, че като си лягаме, нищо неподозиращи, вечер, осемдесет процентовата му умопомрачително проста част да се оглежда, подбутва и разбрала, че сме заспали, да активизира онези части на мозъци, мирогледи и светоусещания, които до преди това е прикривала адски умело. Само от нас. И най-честите, лишени от дълбочина мънички, празни душици, вълнения, теми, които чувам всекидневно и ежесекундно и агонизирам, всъщност да са актьорска игра. Ум, смисъл и такива лудости да изскачат отвсякъде. Надъхани, като в конкурс за миски - иззад завесата, паравана, сто и две-то за Овча купел, кенефите в мола, изпод леглата на малките деца и да атакуват безпощадно града, света или каквото там се върти около мен. Непоклатими, завладяващи, маршируващи като в клип на Флойд. Да се късат костюми на всякакви установени модерности, пози и подобни неща, които отказах да приемар като стар комунист... нацепени батки, пичета, Ленка от партера, щото е друга бира това и да лъсват, да лъсват голи и боси. Докато спим нали. Да ликуват, общуват, споделят, допълват се, преливат. И знаят. Неща. И всичко това докато спим. Около леглата, на главите, най-вече моята, болната. Само докато ние спим бе. Ей така да се върти около мен тоя свят. И ако не е това, да не сте посмели да звъните рано утре

 Къде си сега, да помагаш? Докато си мажа спиралата като ботевски травестит в посталкохолическа носталгия и тихо пея съветски песни с непознати по огромни тераси. Нося чевените токове на една приятелка, които не могат да прикрият анасонова зависимост и душевност на лозенски копач. Представих си, че сме калифорнийски златотърсачки от филм от четиридесетте и оглеждах чичковци в ефирни костюми. Нито един по-прекрасен от нашия! Смях се с невръстните им синове, които щеше да харесаш. Палих си от свещника до кутиите за благотворителност. Рисувах малки чепове в долния ляв ъгъл на огледалата. Гола и рошава крещях нещо за границите. Смях се сама. Плаках за трима. Писах. Трих. Накрая си лягам. С горд статут на щастливо луда, потъвам в нещо като кълба гъши пух. И след поредния ураган от безумия, се чудя какво все пак забравя съдбата? Каква адова енергия ме човърка още, ръкомаха с твоя пръст и не ми позволява да спя. И се сещам да питам- абе, ти стегна ли го оня дяволски куфар най-накрая ?! Или да идвам да помагам

Милата ми душа. Как се е напъкала в това малко тяло. Даже с още няколко. Душата ми ми е междуредие от шекспиров сюжет. Тя е мъж с размазан грим в булченска рокля. После е шестгодишна принцеса в черен Рейндж Роувър. Душата ми се казва Емил. И е мадам в бардак в предградията на голям град. Тя е четвътри курс студентка в Англия, която никога няма да се върне. Мирише на анасон. И е една от деветте котки на застаряла реститутка от попа. Душата ми е млад театрален критик в таванско помещение. Родена е през шейсетте. Заклет пушач и романтик. Душата ми е дебело сърдито момченце в лунапарк. Душата ми е невръстно дете на нудистки плаж. И анорексична поетеса във френско общежитие. Душата ми е гей двойка на концерт на U2. Нищо чудно, че се бърка така често...

Нищо не вдъхновява повече от сблъсък с лабиринта на дантевия Ад- административна сграда в София. И хората в нея. Два пъти в годината. Като ония неприятни роднини от негова страна, които виждаш само по неотложни семейни прояви. И се молиш да свърши. С по-малко клизми този път. Ужасеният поглед на мъж до мен- грък, ме кара леко да се възгордявам, че сблъсъкът с кошмара на родната администрация ме е ...направил истински воин. Годините на борба с червенокоси служителки зад гишета явно ме поставят стълбичка по-напред по скалата на понасяне на житейски задвартници. Но по каменното, масивно, социалистическо стълбище съм си от където и да го погледнеш точно девет стълби по-надолу в опашката до заветната цел - гише номер 4. Но и още толкова стълби и саксия с изсъхнала палма преди останалите данъкоплащащи души. И рамо до рамо с нищо неподозиращия грък. Огромните стъкла на очилата му отразяват таблото с номерца, според които са ни подредили в комсомолски ред. За инквициция. Страдам. Езиковата бариера не ми позволява да му кажа всичко, което ми идва на ум. Нито за това, нито за народната обич във вид на трима роми зад нас, от които трябва да се пази, нито за абсурдните му очила, през които вероятно вижда таблото с номерца като екран на НАСА, нито за билетите на оферта обратно към Гърция. Така или иначе червенокосият демон от гише номер 4 ще му го обясни във въд на хиляди хвърчащи бележки за попълване, с тънък колоратурен сопран и думи, които вероятно е чувал вече често тук. Да обяснява. Защото аз си тръгвам, по-неиздържала от всякога.

И все пак, причина и универсален отговор защо да не плюеш по София, e фактът, че не се вижда да ловиш често влака на обратно за Враца.